Сутрин, когато слънцето огрява
самолетите стари, изоставени, прашни,
с хладния полъх мисли навява
за изгнание тежко на юнаци страшни.
Сутрин, когато слънцето огрява
полосата стара, тревясала, спокойна,
когато вятърът самотен пак повява
над прощалния път на крилатите воини.
Сутрин, когато слънцето огрява
изоставената военновъздушна база,
когато тревата се сякаш насълзява
и когато небето иска да разкаже...
Но историята сякаш вече е досадна.
В нея всичко е забравено, безлично...
Величието в човешките ръце попадна
и сега си мислим носталгично...
Нима сме имали ний нявга авиация?
Нима сме имали ний слава и успехи?
А ще имаме ли някога ний нация
щом българското крием в чужди дрехи?
Такива мисли ми навява полосата,
разрушената кула, срутеният батальон!
И неизбежно напира в мен тъгата
и с вятъра в душата ми отрони се болезнен стон.
Спомените са като невидими куршуми,
не позволяващи да възприемеш таз реалност.
Но времето като неизлечима чума,
превърнало е тука славата в печалност.
Спомням си, когато бях аз млад,
спомням любовта, с която идвах всеки ден!
Ех, да можех върна времето назад...
Да видя батальона пак строен!
Да видя бляскава пак полосата,
да видя в небето крилатите титани,
как един друг сили мерят насред синевата,
как небето бранят от небесни тирани!
А сега тук мъртвешки лежи полосата,
тук вятърът стене гробовно, където
самотна е вече равнината
и самотно е вече небето.
Тук, където сме дежурили като момчета,
тук, където сме живели тей задружно...
Сега отломки, мазилка, стъкла на парчета!
На кому нужно бе това? Кому бе нужно?
В егоизъм, празноглавие и суета,
ощетихме себе си и свойта чест!
Ще пишат след време:”Сами навлякохте си таз беда,
а бяхте някога the best!”
Искам да си мисля, че е възможно,
да не се оставяме да ни подвеждат.
Че макар трудно и привидно сложно,
за авиацията ни има пак надежда!
И ако можех върна времето назад,
в дните, когато трябваше да отбера
от житейските пътища пред човека млад,
аз пак щях авиацията да избера!
Такива чувства блуждаят ми в душата
и орловият поглед като на орел във клетка
се рее жаден за небето и за полосата
като изгнаник зад невидима решетка.
Слънцето вече превалява
над самолетите стари, самотни и прашни.
Нощ се спуска над повехналата плява
и хлад се стеле над гробницата страшна.
Нека всички знаем, че тук до неотдавна,
било е гнездото на най-храбрите и най-добрите!
Че може и да се забрави полосата славна,
но славата не чезне в сенките на орлите!
